На поляните ....

Вечерта Хилари и Джон отидоха при поляните.Както винаги това беше любимата гледка за Хилари и тя й се любуваше откакто беше в Хогуортс.Над огненото небе зелената трева леко се полушваше.Лекия ветрец галеше възможно най-леко и приятно.Те седнаха и тогава Хилари каза: -Винаги съм обичала да гледам залеза.Прекрасно е!-отбеляза тя.
-Особено когато съм с теб.
- Опитвах си да ти кажа много пъти че те обичам но ме беше страх че може да ме намразиш ...
-Никога не бих те намразила!И вече трябва да го разбереш.
- Точно когато доиде в болничното крило и ми каза че си тръгнала с Майкъл мислех да ти го кажа но ....
-Съжелявам незнаех ,но все пак ми го каза независимо кога.
-Еми да така е, права си.
-Не мисля ,че сега е времето да го споменавам ,но сега се сетих ,а и не съм ти го споменавала.Имам пробелем.Предполагам незнаеш ,че и аз бях нещо като сираче.Родителите ми са ме изоставили ,когато бях малка.Изоставиха мен и сестра ми.Тогава бях на две.Беше ужасно.Всяка вечер поне това си спомням мама и татко се караха.Аз само дочувах ,а сестра ми люшкаше бебешката люлка и плачеше.Сигурна съм ,че не беше сън.Трябва да издиря родителите си и да открия защо и по какво причина са ме изоставили.Но сама е изключено да успея.Ще ми помогнеш ли?
-Да разбира се.Но защо не си ми казала по рано?И сега при кой живееш?
-А да разбира се не довърших.След това аз и сестра ми избягахме от сиропиталището.След година уличен живот семейство ,които си нямаха дечица а са си мечтали за се сдобият.Те ни приютиха и сега живея при тях в Лондон.Те също са магьосници за щастие.Сега сме едно семейство и сме много щастливи заедно.
- Това е хубаво, но имаш ли представа къде може да са родителите ти ?
-Това е пробела и на идея си нямам къде са!Дори незнам дали са живи.Смятам да се върна в това сиропиталище и да се поразровя за тях.
- А знаеш ли дали са магиосници?
-Да със сигурност са магьосници.Рая ми каза.Тя е по-голяма от мен и затова помни много добре.Значи излиза ,че съм чистокръвна.
- Да, но имената на родителите ти знаеш ли?
-Ето това забравих да я попитам.Но са се надявам ,че ще ми каже.Може да не е много лесно.
-А тя на колко е?
-Тя е вече голяма.Учи в Бобатон.За последна година.Винаги си говорим когато сме заедно.
-Трябва да ни запознаеш.
-Еми ако дойдеш това лято унас с удоволствие.С мама си пишем и тя ми каза да те поканя у дома през лятото ако искаш разбира се.Ако имаш някакви други планове ще те разбера.
-Ами нямам но не искам да досаждам мога да остана и тук.
-Ами ... незнам.Добре ще доида.
-Ще се запознаеш и със сестра ми.И разбира се ще издирим родителите ми.
-Ами добре,но сигорна ли си че ще е удобно да живея увас, а и майкати от къде знае за мен?
-Постоянно си пишем.Винаги и разказвам всичко и й се стори ,че си добър и затова реши ,че иска да те опознае.
-Хммм това нещо като тест ли ще бъде?
-Не разбира се.Просто иска да те опознае.
-Но я разбирам, на никои родител няма да му е приятно около детето му да се навърта сирак .
-Мама е различна.Тя е много добра.А и аз съм нещо като сирак.Хайде де ще разбереш.Тя много обича децата и ще и е много приятно.
-Ами добре.Но нали тя незнае за дуела ми с Малфлой?
-Не!Такива неща незнае.Но знае ,че си много смел.
-Каква смелост, та мен ме беше страх да кажа на едно момиче че го обичам.
-Това е различно.
-А и какво толкова съм направил за да ме смята за смел ?
-Всичко това на което бях свидетел тези няколко месеца.
-Като например ?Защото аз не се сещам да е имало такова нещо.
-Това ,че не си ми признал ,че ме обичаш не се включва.А и видя и мнението на шапката.Мисля ,че тя е достатъчна.А и след дуела с Малфой ти ми го доказа.
-Но доказах и още нещо ... че съм страхливец ...
-Никога не си ми го доказвал.
-Aко не беше ти в момента щях да съм някъде не е сигорно дали щях да бъда жив и нямаше да се видим повече .
-Благодаря ,но аз бих казала това за себе си.Винаги си ме защитавал аз съм страхливката.Нищо не съм направила за теб.
-Ако това че ме спря да си тръгна, че ме предупреждаваше за всичко е нищо си права и не си направила нищо.Но аз не мисля така.
-И ти си ме защитавал ,а това беше нищо.Дори влезе в болничното крило ,а аз точно тогава те предадох.
-Как си ме предала като идваше да ме видиш всеки ден ли ?
-Не като тръгнах с Майк.Джон сега осъзнавам какво съм направила и много съжелявам!Не съм го искала.Просто се отказах.Мен също ме беше страх да ти призная какво чувствам и затова стана така.Аз те предадох и ти имаше пълно основание да си тръгнеш.-Хилари вече не издължа и се разплака.-Отново много съжелявам.
-Хил няма нужда да плачеш, а и аз не си тръгнах за това - Джон погледна хилари и я прегърна - Няма защо да плачеш.
-Причината беше тази.Предадох те и не бях никаква приятелка.
-Причината бе че исках да си щаслива и мислех че без мен ще е по-добре.
-Не не беше прав!Джон обичам те и не искам да си тръгваш никога.Обичам те!
-И аз Хил, но мислех че след като тръгна с Майкъл не съм ти нужен.
Хилари не издържа и го целуна.След това веднага каза:
-Да не мислиш ,че ми беше много добре след като той не ми даваше да си почина.Винаги съм искала теб ,но мислех ,че не съм достатъчно добра за да тръгна с теб и затова дори и не посмях да ти го кажа.И все още не мисля ,че съм достойна да ходя с теб.
-И защо мислиш така ? - попита очудено Джон
-Защото си е така.И всеки го вижда.Ти си по-добър от мен.
-Не знам защо мислиш така, но аз не съм съгласен с теб.
-Така е! Дори незнам защо ме харесваш?
-Ти си добро, красиво и умно момиче заслужаваш дори много повече от мен.
-Глупости! Аз те обичам пък незнам дали съм достойна за теб.
-Достойна си и още как, но има ли смисъл да продължаваме ?
-Мисля ,че не!-засмя се Хилари.
-Едно нещо за което да сме на едно мнение.
-Хей Хил мисля че трябва да се прибираме, защото стана късно.
-Да така е!Хайде да тръгваме в общата стая.

Тогава се обърна и видя Хилари ... Тя беше тук всеки ден и по някаква случайност по това студено време се бе появила отново там. Прилепналите по бедрата на Хилари дънки в момента не помръдваха колктото и да бе силен вятъра. Беше обула черни ботуши ,скриващи част от тъмно сините й дънки. Бе сложила едно късо якенце колкото да покрие кръста й. Отвътре се подаваше червена яка като на пуловер ,но беше трудно забележима поради шала който се вееше свободно и бе увит около врата на момичето.
- Какво парвиш тук? - попита Хилари.
- Мисля за всичко случило се. - отвърна тъжно Вай.
- Така е много ти се насъбра! - Хилари бе съгласна. - Незнам какво става нито защо тази змия те предупреждава за някой ,но определено не е наред и не е на добре.
Вайълет отново доби тъжна физиономия и поглати бавно глава.


----
Оставям на вас да довършите

Хилари се приближи до Вайълет.Вайълет разбра , че тя все още е малко объркана.Все пак туко що приятелката й беше видяла , как една малка котка се превръща във Вай.Хилари отвори уста за да я попита какво става.
-Зоомаг съм-изпревари я Вайълет.
Приятелката й само стоеше с отворена уста и промълви:
-Аха!А...какво ...искам да кажа...защо...
-Просто обичам да тичам...така просто всички мисли като че ли изтичат от главата ми!
-Аха-каза отново приятелката й.-а кой те научи?
-Ами ...един приятел-каза Вайълет.-просто наистина е много готино!Въпреки че опашката си я представях малко по-различна...но пък съм моного добра в мяукането-каза момичето , като леко се усмихна.-но да не те занимавам, едва ли те интересува...
-Интересува ме!-каза малко ядосано Хилари към приятелкота си.-Винаги когато започнеш да ми казваш нещо изведнъж спираш и казваш че едва ли ме интересува!Вайълет , трябва повече да говориш за себе си, не може просто да се свиваш в ъгъла!Уж си ми приятелка , а не знам почти нищо за теб!
Двете момичета продължиха да се разхождат...

Тамара вървеше бавно по склона. Тя усещаше нежно галещата и сякаш готова за живот трева. Деня й бе прекрасен. Широката усмивка придружаваше смъртожадната. Тя бавно се наведе като бе протегнала ръка към ярко зелената трева. Долепи крака до нея като се подпираше с две ръце. Загледа се в хоризонта. Той бе в тон с прекрасната поляна - небето бе червенорозово. Слънцето бе залязло тихо и величествено. Последните лъчи позлатяваха високия замък като малко по малко тъмнината си казваше думата. Само няколко облачета към запад се усмихваха на слънцето. Тамарза затвори очите си като вдиша спокойния и чист въздух. Всичко това я успокояваше. Дори и да бе смъртожадна в нея се криеше. нещо добро. Нещо което излизаше като се преборваше със злото в нея ,което я контролираше почти през цялото време от живота й.
- Прекрасен залез. Нали?
Познат глас се чу зад директорката. и той бе на ...

П.П. Предполага се ,че ще е на Неса

Болката в ума на Алис се увеличаваше, но не я интересуваше. Нямаше какво да крие от двете. Или поне нямаше защо ... не можеха да видят нещата, които бяха от значение.

По бледото лице на Блек пробягна усмивка.
- Какво е усещането да изтисквате силите ми? Някаква чест?
Смехът на Алис смути другите две и оттекна в небето като гръмотевица. Тамара усети как напрежението от усилието да достигне до мозъка на Блек намалява. Тя не се съпротивляваше. Нямаше да им достави това удоволствие.

Алис усети как болката си отива. Бурята се засили. Беше ги ядосала без дори да прави нещо. Усмихна се отново, едва видимо. Дъждът пръскаше жестоко. Вампирката можеше да прикрие емоциите на лицето си , но не и на небето ...